В боравенето ни с безпочвените предразсъдъци на “съдниците” с които света е така любезен да ни среща, природата ни е дарила с остроумие. То ни служи като огромен дифлектор на злобата. Това научих още в училище, където, смътно помня как ме тормозиха. И тогава ми хрумна брилянтното изречение, за което ми идваше да се прегърна от щастие, когато го измислих. И когато ужасният Джонатан идваше с нещо за да ме удари, нарани или просто унижи аз трескаво казвах: “Не не не, не ме докосвай, че ще се надървя!”.
Стивън Фрай – за личността
…Технологията е като огледало. Не може да очакваш, че ако идот се огледа ще видиш апостол. Помня, когато първата версия на Фотошоп (Пиксел, май се казваше) излезе и видях какво може да прави, се разбързах да си я кача с флопитата на компютъра и се засилих да творя красота и чак тогава се сетих, че нямам никакав изобразителен талант. Колкото и да ти е добър синтезатора, без умение да свириш на пияно, нищо няма да излезе. Технологията е улеснител, тя само помага.
Хубавото на социалните мрежи е, че всеки има талант да общува с други хора. Освен аутистите или друго яче затруднени индивиди. И ако оставим на страна това как технологиите биха могли да те улеснят в нещо, що се късае до боравенето с Туитър или Фейсбук, всичко се свежда до характера ти. До това кой си ти. Главно в западния свят, а вече и в света като цяло има тенденция хора да търсят методи за постигане на щастие и богатство. Или по-скоро в обратен ред – богат и после щастлив, защото “парите ни правят щастливи”, нали?!
За мен, щеше ми се да го знаех като по-млад, да гониш техника или отговор (някои ще крещят в невяра)… най-лошото, което можеш да направиш в живота си е да си избираш цели. Мисля, че неосъзнатото целеполагане е катастрофално в живота. Две неща стават, при първото не постигаш целите си и си провал или ги постигаш и си казваш “Добре, тук съм и сега? Имам това и това, мога това и това, но не съм щастлив.” Защото се целиш в нещо извън теб! И това не е добре.
Любимата ми фраза, поне за момента е от Ноел Кауард, актьор, писател, музикант, сценарист, продуцент, наричали са го Господар (Master) толкова е бил добър във всичко. И той казва “Работата е по-забавна от забавата.” Ще ми се да знаех по-рано, че истинското щастие е в работата. И ако можеш да кажеш за себе си, че ти е по-забавно да работиш от колкото да се “забавляваш”, то тогава си на правилното място, на верния път. Повечето от нас, разбира се го нямат това през цялото време, но всеки път, когато се погледнеш в огледалото и откровено можеш да признаеш дали работата ти ти носи щастие и удовлетворение, а не е само средство за заплата с която да ходиш по барове и да си копуваш неща и ако е само това то ти си в колето на хамстера.
Всеки има в себе си това което иска да извади, онази дълбока същност която таи вътре в нас, този красива и страхлива същност. Която би могла да се преведе кота агресия, срам или други най-различини прояви. Но ние знаем, че сме гушкави и обичливи, нуждаем се да прегръщаме и да ни прегръщат, да обичаме и да ни обичат… тази личност копнее за усъществяване (fulfillment), да бъде личността, която знае, че може да бъде. И това е постоянно пътуване, процес. Не е въпрос на придобивки.
Ключът е в интереса към другите, а не към азът. Нека забравим какво е общото между успелите, а погледнем общото на неуспелите. Те винаги са фокусирани към самите тях “Аз искам това… аз имам нужда от онова… аз, аз, аз” има дума за това егоизъм, егоцентризъм, его. Ако казваш “аз” през цялото време, никъде няма да стигнеш. Ако се интересуваш от другите, ако използваш очите си да се вгледаш в другите, а не да гледаш в себе си, тогава се свързваш, тогава си интересен, тогава си харесван, тогава другите искат да са с теб. Говорим за топлината, позитивността, чарът който излъчваш в откровенния си интерес към тях.
Обожавам Шекспир, за мен той е едно от най-големите богатства на човечеството и пътите, в които съм чувал някой да казва, че видиш ли в училище им го били развалили, ме побърква. Това е все едно да кажа, че не харесвам Големия каньон или шотландските хълмове защото съм имал ужасен учител по география. Просто е изпразнено от смисъл твърдение. Това е знак за безотговорност, за търсене на причини отвън, а не просто да кажем, че не сме били готови за нещо или, че просто не сме го разбрали тогава или просто никога няма да сме, но няма да обвинявам някой друг за лични виждания или убеждения.
И днес по телевизията е пълно с хора, седящи пред камерите и се оплакват, обвиняват други за провалите си или коментират чуждите провали. Спрете да се оплаквате, да съдите! Пораснете и поемете отговорност за личните си чувства и неуспехи! Поогледайте се, погледнете другите и не очаквайте тях да ги е грижа за вас. Не очаквайте да се интересуват от вас. На кой бихте съчувствали повече, кой бихте искали да прегърнете и утешите? Някой, който знаете, че умира от рак, но е усмихнат и не занимава света и вас с болките и страданията си или някой, който напрекъснато се жалва за това какво му направили докторите или кое как и колко го боли? Разбира се, че правим всичко възможно да се погрижим и помогнем на всеки в затруднение. Но истиския героизъм на хора, които скромно си живеят живота и показват загриженост към другите е този който заслужава похвала и я получава. Хората които споделят загриженост са тези с които света споделя възможности. Те са харесвани и когато ги харесват, другите искат да са с тях да споделят с тях и така мирогледът се разширява и безброй възможности се отварят навсякъде.
Просто да се заговорите с непознат в кафето или метрото, в автобуса и той да сподели за някакво събитие, на което да се запознаете с друг и т.н. По този начин хора стават музикални мениджъри, като се интересуват от другите и им помагат да разкрият и покажат таланта си. Това е за мен основното, себеотрицанието. Ако постоянно казваш “аз” и не слушаш какво имат другите да кажат си на грешния път.